Великата княгиня Мария Николаевна - "светлият ангел на любовта"

Нейната сфера, бяха малките деца. Тя обичаше повече от всичко да се занимава и грижи за тях.

Мария Романова е родена на 26 юни 1899 година. Когато била още съвсем малка, сравнявали външността ѝ с ангелите от картините на Ботичели, роднините ѝ я наричали чудно бебе, а големите ѝ тъмносини очи – „Мариевите чинийки“. От ранна детска възраст, всички наоколо отбелязвали добродушието, сърдечността, уравновесения весел характер и приветливост на Мария. Тя била енергична, засмяна, забавна, „пухкава“, с отворена душа. Един ден като бебе откраднала ванилови кифлички от масата за чай на родителите си и строгата императрица като наказание искала да я застави да си легне по-рано от определеното време. Баща ѝ Николай II възразил, казвайки: „Аз се страхувах, че на нея скоро ще ѝ пораснат крила като на ангел! Силно се радвам да видя, че тя е човешко бебе“.

Малката Мария била особено привързана към баща си. Едва проходила, тя постоянно се опитвала да се измъкне от бебешкото легло с викове: „Искам при тати!“.  Налагало се детегледачката ѝ едва ли не да я заключва, така че бебето да не прекъсва редовните събрания и работата на баща ѝ с министрите.

В семейството тя била наричана Машенка, Мари, Мери. Мария имала талант за рисуване, добре скицирала с лявата ръка, но нямала интерес към училищните предмети. Когато Мария пораснала, много хора отбелязвали, че това младо момиче по ръст и сила прилича на дядо си – император Александър III. Учителят по английски език Чарлз Сидни Гибс казвал, че на 18 годишна възраст тя била удивително силна и понякога на шега го хващала и повдигала от пода.

Мария от детството се отличавала с добродушие и спокойствие. Както отбелязва Пиер Жиляр: „Желанията ѝ са много скромни, тя е въплъщение на сърдечността и добротата; сестрите ѝ може би малко са се възползвали от това“. Веднъж нейната четиринадесетгодишна сестра Олга успяла да убеди Мария да напише писмо на майка им с молба Олга да получи отделна стая и да ѝ позволят да удължи роклята си. Малката Мария понякога се измъчвала от това, че може да не е обичана от по-големите си красиви сестри и в писмата споделяла своите тревоги с майка си. Александра Фьодоровна се опитвала да насърчи и успокои дъщеря си:

„Скъпа моя Машенка! Твоето писмо много ме натъжи. Скъпо дете, трябва да ми обещаеш никога повече занапред да не мислиш, че никой не те обича. Как е дошла в главицата ти такава странна мисъл? Бързо я изгони от там! Ние всички нежно те обичаме, и само когато ти твърде много правиш пакости, капризничиш и не слушаш, ти се караме, но това не означава, че не те обичаме. Напротив, това се прави, за да можеш да изправиш недостатъците си и да бъдеш по-добра! Ти обикновено страниш от другите, мислейки, че им пречиш и оставаш сама с Трина (четец на императрица Екатерина Шнайдер – авт.съст.) вместо да бъдеш с тях. Така те си въобразяват, че ти и не искаш да бъдеш с тях. Сега ставаш голямо момиче, и за теб ще е по-добре да бъдете повече заедно. Така че, не мисли повече за това и помни, че си точно толкова скъпа за нас, както и другите четирима, и че ние те обичаме с цялото си сърце. Много силно обичаща те, старата ти мама“.

От по-малките деца на царското семейство Мария била най-зрялата, затова когато на императрицата ѝ се налагало да пътува заедно с големите сестри, на Мария възлагали отговорността да се грижи за Анастасия и Алексей. „Скъпа Мария, ще прочетеш това, когато тръгнем. Много е тъжно да ви оставя - три деца - постоянно ще мисля за вас. Ти в тази група си най-голяма и затова трябва добре да се грижиш за по-малките“ – така наставлявала дъщеря си Александра Фьодоровна.

Мария много обичала децата. Според спомените на другите, „тя по природа беше типична майка. Нейната сфера бяха малките деца. Тя обичаше повече от всичко да се занимава и грижи за тях“.

Вътрешният свят на Мария винаги бил украсен с ярки и топли религиозни чувства. Усещането за вяра било естествено, израснало с детството и останало за целия кратък и ярък живот на Великата княгиня, която била дълбоко и искрено съчувстваща.

Винаги можела да сподели всичко с майка си като с приятелка, дори и най-съкровените мисли: „Знаеш ли, това е много странно, но когато излязох от стаята на Алексей след молитва, имах такова чувство, като че ли съм дошла от изповед... такова приятно, небесно усещане“.

Игумен Серафим (Кузнецов) в книгата „Православният Цар-мъченик“ с любов рисува портрета на Мария: „Великата Княгиня Мария Николаевна бе наследила във всички отношения, както външни, така и вътрешни, всичките качества на дядо си Император Александър III. Здравината на телосложението ѝ беше мъжествена в съчетание с рядка красота. Тя имаше голяма сила и когато престолонаследникът Алексей Николаевич бе болен и трябваше да се придвижи, тогава Мария Николаевна го носеше като малко бебе.

Характерът на това момиче беше много любвеобилен, състрадателен и миролюбив. Тя никога не обиждаше никого, а винаги се стараеше да помири всички. Беше млад миротворец. Нейната простота беше изключителна, и тя се държеше естествено, като обикновено руско момиче, виждайки във всеки човек свой брат и своя сестра…

С това царствено момиче нямаше скука и за познати и за непознати. Тя можеше да зарадва и скърбящия и унилия, за което всички я обичаха и уважаваха. Макар че не обичаше домакинството, помагаше на сестра си Татяна Николаевна, като ѝ се подчиняваше напълно…

Тя беше непоколебим застъпник за провинилите се пред майка си и баща си.

Дружеше с А. А. Вирубова, заедно осъществяваха много християнски дейности за благотворителност. Тази млада принцеса беше за всички светъл ангел на любовта. Пред молбите ѝ, трудно можеше да устои, не само любящия я Цар, но и Царицата с адамантена сила на волята“. (адамант – много твърда субстанция от диамант, друг скъпоценен камък или метал. В преносен смисъл, човек с твърд мироглед, уверен и със силна воля – бел. прев.)

В своите записки Игумен Серафим представя един от случаите, когато Мария проявила любов и състрадание. „По време на царското юбилейно пътешествие през 1913 г. в един от посетените от Императора манастири на Владимирската епархия, Мария Николаевна забелязала болна старица, монахиня, седяща на стол, далеко и встрани; по време на молебена видимо попитала баща си да отиде при изстрадалата жена и да я утеши.

Молебенът приключил. Императорът излязъл от храма, но неочаквано за всички спрял на пътя встрани и отишъл при болната монахиня, която от радост заплакала. Императорът поговорил с нея, окуражил я и помолил за нейната благословия… Следвайки примера на баща си, така направили и децата. Старицата от възторг, плакала със сълзи на радост; виновникът за това – Мария Николаевна ликувала, че имала възможност да зарадва измъчената от скръб и отчаяние жена.

Така тази млада принцеса с жизнерадостно лице и любящо сърце навсякъде носеше радост, мир и успокоение, явявайки се за всички ангел на утехата“.

След получените известия за отричането на императора от престола, Мария преживявала случилото се тежко, но се опитвала да бъде спокойна, за да не разстрои майка си. „Мама се обезсърчаваше, и аз също плачех, – споделя Мария пред Анна Танеева – но след това, заради Мама, се стараех да бъда усмихната, когато се събирахме за чай“.

Съхранени откъси от нейни писма до баща ѝ на английски език, които е писала на 3 март 1917 година като пленница в Царско село. „Скъпи и любим Татко! Аз съм винаги с теб в моите мисли и молитви. Сестрите ми, все още са в тъмната стая, а на Алексей това вече му дотегна и той се премести в стаята за игри с откритите прозорци. Днес с Жилика (така шеговито децата наричали Пиер Жиляр – авт. съст.) чистихме куршумите от калая и сме много доволни. Прекарвам почти всички дни с Мама, защото сега съм единствената, която е здрава и може да ходи. Аз също така спя с нея в една стая, за да бъда близо в случай, че на нея нещо ѝ е нужно. Лили Ден спи в червената дневна на дивана, където спеше по-рано Олга. Скъпи, любими Татко, всички ние сърдечно те прегръщаме и целуваме. Бог да те пази. Твоите деца“. Сдържано и топло писмо, в което Мария се старае да успокои баща си като не си позволява нито едно оплакване относно здравето си и положението вътре и около двореца, което ги тревожи.

Приятелка на императрицата Джулия Ден, която не изоставила семейството след арестуването им в Александровския дворец, се срещнала с Мария, когато тя била още малко бебе и я заобичала с цялото си сърце, както и другите царски деца. „Мария Николаевна... не беше така енергична, както нейните сестри, но затова имаше конкретни възгледи за живота. Тя винаги знаеше какво иска и защо. По време на бунта през 1917 г. ние силно се привързахме една към друга и почти всичките дни прекарахме заедно. Тя беше просто злато и имаше изключителна вътрешна сила. Въпреки това, преди началото на тези кошмарни дни, дори не подозирах колко е самоотвержена“.

Става въпрос за събитията, които настъпили в Царско село в нощта на 27 февруари. Войници от полковете, все още верни на клетвата, отцепили двореца, за да предпазят императрицата и децата от приближаващи бунтовници. Александра Фьодоровна напуснала поста си от стаята на децата, които били тежко болни от дребна шарка, и както била в престилката на медицинска сестра, отишла при войниците, за да ги успокои и да предотврати кръвопролития. Императрицата била придружавана от неразболялата се още княгиня Мария (тя заболяла последна, след тази нощ дълго била на границата между живота и смъртта). Тръгвайки императрицата казала, че отива при войниците „не като Императрица, а като обикновена медицинска сестра на децата си“.

Баронеса Буксгевден образно е описала тази паметна нощ: „Беше тъмно, само снегът блестеше и светлината се отразяваше от полираните винтовки. Войската беше организирана в бойна готовност в дворцовия парк, първата линия – подготвени за стрелба от коляно, другите зад тях, стоящи, пушките на всички бяха вдигнати и насочени за битка. Фигурите на Императрицата и нейната дъщеря преминаваха от една редица към друга като сенки, а зад призрачната грамада се издигаше белоснежният дворец и хаотичната стрелба се чуваше все по-близо“.

Анна Вирубова допълва разказа: „Те преминаваха от един войник към друг - величествена, великолепна жена и смело младо момиче, гледайки право в лицето смъртната опасност, намирайки за всеки думи за насърчаване, и това което беше особено ценно – думи на доверие и надежда“. И след това добавя: „… може би те (полковете, които бяха около двореца – авт.-съст.) щяха да си отидат през тази нощ, ако не бяха Императрицата и нейната храбра дъщеря, които запазвайки спокойствие, до дванадесет часа посещаваха войниците, обнадеждавайки ги с думи и ласки, забравяйки смъртната опасност, на която са подложени“.

Генерал М. К. Дитерихс, допълва образа на Великата княгиня Мария Николаевна: „По време на разходките в парка (в Царско село след арестуването на семейството – авт.-съст.) винаги заговаряше войниците от охраната, разпитваше ги и добре помнеше, на кой как се казва жената, колко деца имат, колко земя и т.н. Тя винаги имаше много общи теми, за да разговаря с тях… По време на ареста тя успяла да предразположи към себе си всички около нея, включително и комисарите, а в Екатеринбург охранителите на смяна ѝ показвали как да приготвя липьошки (изпечени плоски и кръгли малки питки – бел.прев.) от брашно без мая“.

В Тоболск, както и в Царско село, по време на обиколките, Мария често разговаряла с войниците и ги разпитвала. Без да осъзнава опасността, тя казвала, че иска да живее дълго и щастливо в Тоболск, ако ѝ е позволено да се движи навън без охрана.

От писмо на Мария от Тоболск до Зинайда Толстой: „Ние живеем тихо, разхождаме се по два пъти на ден. Времето сега е добро, но тези дни имаше доста големи студове. А при Вас вероятно е още топло? Завиждам Ви, понеже виждате прекрасното море! Днес в 8 часа сутринта, ходихме на утренята (църковна служба в християнството – бел. пред.). Винаги се радваме, когато ни позволяват да посетим църквата, разбира се, тази църква не може да бъде сравнена с нашата катедрала, но все пак е по-добре, отколкото в стаята. Сега всеки седи в стаята си. Сестрите ми също пишат, кучетата бягат и молят да ги вземем на краката си. Често си спомням Царско село и веселите концерти в лазарета; помните ли, колко забавно беше, когато ранените танцуваха; също така спомнете си разходките в Павловск и Вашият малък екипаж, преминаващ сутрин покрай Вашия дом. Как всичко това изглежда, все едно беше отдавна. Наистина ли? Е, време е да завърша. Желая Ви всичко най-добро, целувам силно Вас и Далия. На всички Ваши близки сърдечни поздрави“.

Когато през април 1918 г., императорът трябвало да бъде отведен от Тоболск, Александра Фьодоровна взела решение да замине със съпруга си. Заедно с тях тръгнала и дъщеря им Мария.

Вече от Екатеринбург, тя писала на сестрите си: „Липсва ни тихият и спокоен живот в Тоболск. Тук почти ежедневно има неприятни изненади. Току-що тук бяха членовете от областния Комитет и разпитваха всеки от нас, кой колко пари има в себе си. Бяхме длъжни да се подписваме. Както знаете, в себе си Татко и Мама, нямат дори и копейки (стотинки – бел.прев.), и те написаха „нищо“, а аз 16 рубли и 75 копейки, които Анастасия ми даде за път. На останалите им взеха парите на съхранение в комитета, на всеки оставиха по малко, давайки им разписка за сумите. Предупреждаваха ни, че са възможни, бъдещи обиски. Кой можеше да си помисли, че след 14 месеца арест, така ще се отнасят с нас. Надяваме се, че при вас е по-добре, както беше с нас тогава“.

През май останалите царски деца били доведени в Ипатевския дом. За четирите княгини била определена отделна стая, а принц Алексей бил настанен в спалнята с родителите си. Вечер Мария играела с баща си на „безик“ (вид игра на карти – бел.прев.) и „табла“, след това с него четяла на глас „Война и мир“, а когато била със сестрите и майка си, дежурила над леглото на болния Алексей.

По спомени на оцелелите, приближени на царското семейство, червените войници, охраняващи Ипатевския дом, понякога проявявали неуважение и грубост по отношение на задържаните. Но и тук Мария успяла да спечели уважението на войниците. Съхранени са разкази за случай, когато стражите в присъствие на две от сестрите, си позволили да направят няколко подигравателни шеги, след което Татяна „бяла като смърт“ избягала навън, а Мария със строгия си глас се скарала на войниците, заявявайки, че по този начин, те могат единствено да си докарат неприятни последици.

На 14 юни 1918 г. Мария отбелязала своя последен 19-ти рожден ден в Ипатевския дом. Тогава се случило събитие, показващо до каква степен Мария е била предразположила към себе си войниците от червената армия: един от тях се опитал тайно да скрие в Ипатевския дом, торта за рождения ден. Но той бил спрян от дежурния патрул, който се появил внезапно.

София Яковлевна Офрошимова, приближена на императрицата, пише за Мария с възторг: „Нея смело може да я наричат руска красавица. Висока, пълна, с изящни вежди, с румени бузи върху откритото руско лице, тя беше особено нежна за руското сърце. Гледаш на нея и неволно си я представяш облечена в руски болярски сарафан (дълга рокля – бел.прев.); около ръцете ѝ блестят белоснежни муселинови ръкави, на високо издигащите се гърди – полускъпоценни камъни, а над високото бяло чело – шапка с естествени перли. Очите ѝ осветяват цялото лице с особен сияен блясък; те… понякога изглеждат черни, дългите мигли хвърляха сянка върху яркото изражение на нежните ѝ бузи. Тя беше весела и жива, но все още несъбудила се за живота; в нея действително се таят необятните сили на една истинска руска жена“. На тези сили не било писано да се разкрият напълно.

Източник: от книгата "Покаяние спасёт Россию. О Царской семье" - авт. съст. Т. Н. Микушина, О. А. Иванова, Е. Ю. Ильина. – Омск: Издательский Дом «СириуС», 2013. – с. 191-206.