Не  бива  да  забравим

Спомени на капитан втори ранг Борис Апрелев (1888 – 1951), служил на императорската яхта "Щандарт" от 1908 г. Оказал се след революцията в чужбина по волята на съдбата, през 1932 година, морският офицер написва книгата “Не бива да забравим” - ,,малък принос от лични спомени за покойния Император Николай Александрович и неговото Августейшо Семейство”, където ,,може би в ущърб на стила и качествения изказ” се постарал да отрази ,,само истината, простата човешка истина” за Царското Семейство, с което е имал щастието да се познава лично.

 

1

 

Живот  за  Русия

Благодарение на това, че попаднах на ,,Щандарт", имах възможност да видя живота на Императора и Императрицата просто като хора, в обкръжението на обожаваните от тях деца, докато ползват кратка почивка на яхтата, намираща се на шхерите (архипелаг, състоящ се от малки скалисти острови, разделени с тесни проливи - бел. ред.) и чиито грижи и скърби са много повече, отколкото на голяма част от поданиците им.

Тези скърби, за които те навярно не са говорили никому, можеха да се видят често на ,,Щандарт". Но това, което най-много се набиваше в очи, беше действително проникналото в живота им съзнание, че не живеят за себе си, че целият този разкош не е за тях; че те заедно със всичко, което ги обкръжава принадлежат на Русия, служат в нейна полза и за нейна слава. Много ли от нас, грешните, да не говорим за ,,идеалистите" на революцията, биха могли честно да кажат, че са живели за Русия? –  Не мисля. Друг е въпросът кои от тях и как са разбирали това служене. Вярно ли е било това разбиране? В такъв вид ли е било нужно това служене на Русия? – всички тези въпроси са вън от моята компетентност и не са предмет на тези записки. Но не мога да не подчертая, че за времето на моето пребиваването на ,,Щандарт" Императорът и Императрицата живееха с Русия и за нея – сам видях това. Двата месеца прекарани около Царското Семейство, са изпълнени за мен със спомени. Някои от тях са толкова изумителни, че направо считам за грях да ги скрия. Между другото, животът им на ,,Щандарт” е известен на малцина.

 

2

 

Духовният облик на Царя

Вече са в миналото онези незабравими дни, онзи блясък и разкош, които обграждаха нашите Руски Цар и Царица. Тази красота, създавана векове и, вероятно, вече неповторима, сега е разрушена от варварството на 20-ти век, което изплува под формата на социализъм. Точно тази красота не принадлежеше на народа, и като че ли, разрушавайки я, това варварство даде нещо на народа. Радвам се, че Господ ми даде възможност да видя тази красота. Най-скъпото, което отнесох в сърцето си от ,,Щандарт", - това е спомена за личния живот на Господаря, Стопанина на яхтата, както там го наричаха.

Изглеждаше, че и ,,Щандарт”, и всички съпровождащи го кораби, са поставени в разпореждане на Императора и неговото Семейство, но тонът на общуване на яхтата беше такъв, че сякаш те са на гости при нас. Като че ли ние от една страна сме офицери на военен кораб, а от друга, - роднини, близки хора на Царя и Неговото Семейство. Изглеждаше, като че ли Императорът не си почива на яхтата, а сякаш служи, видоизменяйки службата си за времето на пребиваване на яхтата. Скромен, винаги деликатен с всички, ласкав и толкова често тъжен, тъжен. Когато виждах печалните му очи, ми ставаше толкова болно на сърцето, че ми се искаше да му помогна, и заедно с това се чувстваше някаква безнадежност в неговата тъга, някаква обреченост. Такова впечатление се създаваше у мен за него.

 

3

 

Русия  на  кръстопът

Струва ми се, че цялата вина на Императора беше единствено в това, че царува в периода от 1894 до 1917г., когато управляващата класа в Русия се изроди, изгуби воля за власт, а онези, които мечтаеха да заменят тази класа, “идеолозите” на революцията, не разбраха, че те самите не представляват нова класа, а просто са отпадъците на същата тази управляваща класа на руската интелигенция. Разбрах това едва след 1917 г., а Императорът, и сега  виждам това в някои негови думи, го е знаел и чувствал още тогава. Чувствайки, че няма сили да намери ,,хора”, той винеше себе си, считаше се за неудачник. Царят, по силата на своя характер, не можеше да се измъкне от тази тиня от разлагаща се интелигенция, не успя сам да намери хора сред своя народ, а това, което стоеше зад т.нар. бюрокрация, беше и по-лошо, и по-неопитно, и морално стоеше по-ниско от същата тази прословута бюрокрация. Между народните маси и интелигенцията се образува пропаст, която нямаше с какво да се запълни. Тази пропаст заплашваше с неминуема катастрофа, страшна за цяла Русия. Точно това е виждал Императорът. За себе си, очевидно, той не мислеше - той страдаше за бъдещето на Русия.

 

4

Душевната  драма  на  Императора

Разказвам това, защото тогава на ,,Щандарт” на можех да разбера тъжния поглед на Царя. Не можех да разбера очите му, често приличащи на чистите очи на дете. Струваше ми се, че го измъчва семейната мъка, но по-късно, спомняйки си някои негови думи видях, че голяма роля в неговата тъга играеше тревогата му за съдбата на Русия. Той беше невероятно самотен в мечтите си за Русия, която така горещо обичаше. Сега разбирам защо беше особено ласкав към съвсем младите офицери, какъвто бях тогава и аз; защо често говореше с тях за неща, които можеха да изглеждат странни за разговор на Господар с такива младежи. Може би търсеше и се надяваше да види в нас онези хора, които са ,,новото поколение” и които, ако не на него самия, ще бъдат помощници на неговия Наследник, които ще дадат на Русия опората, започваща да става по слаба при него. Аз не зная това, тези мисли и скърби на Царя останаха за мен тайна. Споменавам това само, защото на мен лично то ми обяснява много и за тъгата му, която не можеше да остане незабелязана, и за онази обреченост която почувствах в него тогава на ,,Щандарт”.

 

Любов към природата

Първата ми среща отблизо с Императора се случи на един малък, както се казваше, “домашен“ лов, на който Той ме взе със себе си.<…>

Той започна да ми говори колко прекрасно е създаден Божия свят, как обича природата, как всички биха живяли добре, ако можеха да живеят така, както Господ Бог иска това. Как, гледайки природата, му се иска Русия да не стане лошо копие на Европа, като стане толкова суха и материалистична. Как му се иска Русия да съхрани своята чиста детска душа, за да не се изпълни със злобата на борбата за съществуване. ”Обичайте природата, учете се от нея, от красотата, която е заложена в Божия свят”, - например така, доколкото си спомням, ми говореше Царят. Очите му гледаха към гъстата тъмна гора, в края на която стояхме. Помня, че забравяйки кой стои пред мен, започнах пламенно да говоря, че Русия ще бъде именно такава, че тя винаги е живяла и ще живее с природата, че нашият народ е по-близо до природата отколкото народите на Европа, че Русия ще остане чиста, хубава, и в същото време – културна, силна, способна да защити децата си. “Да даде Бог” - въздъхна Императорът. <…>

 5

 

Поразителна  памет

Понякога Царят ни поразяваше със своята памет. Той знаеше фамилиите на командирите на всички кораби от 1-ви и 2-ри ранг в Балтийско и Черно море и дори във флотилиите - Сибирската, Каспийската и Амурската. Нещо повече, той често знаеше собствените и бащините имена на командирите и адмиралите, понякога помнеше старшите офицери и даже някои младши офицери от флота. Помнеше и кой на какъв кораб е плавал, особено на тези съдове, които отиваха зад граница. Казвали са ми, че много добре познава началниците на всички части на армията, да не говорим за гвардията, а там е имало много повече такива, отколкото във флота. Нееднократно можах да се убедя лично как следи за дребните неща в корабния живот на “Щандарт”, как помни изпратените от стоящите на вахта сигнали и семафори, които се отнасяха за намиращите се на рейд ескадри и които не помнеха самите вахтени началници, следящи за тези сигнали и семафори. За това време се убедих, колко тежко преживява Императорът събитията с общодържавно значение. <…>

В други случаи имах възможност да се убедя как Царят обича и познава историята на Русия, как обича нашата поезия и литература.

Спомням си и други случаи, показващи духовния му облик. Веднъж, по време на обяд, когато на “Щандарт” нямаше никой, освен Царското Семейство, свитата и корабните офицери, някой си направи шега с един от офицерите и започна да се оправдава, че не е той, че това го е измислил някой от офицерите от другите кораби в ескадрата и т.н. Не си спомням за какво точно ставаше дума, но този когото дразнеха и обвиняваха на шега, изведнъж каза пред цялата маса с плачлив глас: ,,На бедния Макар все цицини му се падат”. Царят, който до тогава усмихвайки се следеше разговора, изведнъж погледна сериозно този офицер и тъжно каза: ,,Да, скъпи мой, винаги и във всички случаи. Това по себе си го знам. Такава е съдбата”. Виждам сякаш е сега, как изведнъж веселият разговор замлъкна, настъпи тишина за няколко минути, сякаш всички разбрахме колко много трагизъм има в тези отронени от устата на Царя думи.

 

6

 

Императорът  и  неговите  врагове

Имах възможност също така да видя как се отнася Императорът към мъката на тези, които толкова много го ненавиждаха. Един ден на “Щандарт” се получи  радиограма на името на Императрицата, в която жените на някакви осъдени на каторжен труд за подготовка на терористично покушение, молеха Царицата ,,да смекчи сърцето на Царя” и да облекчи участта на осъдените. Помня как някой около телеграфната кабина каза, че тези хора не са осъдени на смърт, но самите те се готвили да убиват хора, които имат жени и деца; щом не са смятали за нужно ,,да помилват” тези хора, на какво основание, те самите очакват милост?! Телеграмата беше докладвана на Негово Величество и след около час от Канцеларията на Негово Величество на дежурния беше изпратен отговор с нареждане да се предаде незабавно по радиото на Председателя на Съвета на Министрите, че по докладваната на Негово Величество телеграма, изпратена на името на Нейно Величество, на Господар Императора е благоугодно да нареди смекчаване на присъдата на осъдените и замяна на наказанията с по-леки.

Този случай, може би ще пробуди съвестта на тези, които наричат Императора ,,Николай Кървавия”...

Подготвила: Серафима Смолина

Източник: http://www.tsaarinikolai.com/demotxt/Keisarini7d.html#huomio